Трябваше само да запълни тишината. Вместо това се роди малко артистично семейство

Когато започнах да обмислям курсове по изобразително изкуство за деца, зад това определено не стоеше някакъв голям бизнес план.

Всъщност беше много по-просто.

В продажбата на картини понякога идва период, в който всичко се случва наведнъж. Поръчки, продажби, работа. А после отново настъпва тишина.

Именно такива моменти исках да запълня с нещо смислено.

Хрумна ми, че бих могла да преподавам на деца.

Тогава изобщо не подозирах, че един ден ще се сблъскам с точно обратния проблем.

Днес съм спряла записванията, защото вече нямам възможност да поема още деца.

Всъщност те сами ме намериха

Курсовете не започнаха с това един ден да седна и да си кажа: Така, сега ще стана преподавателка.

Всичко се случи постепенно и естествено. Родители започнаха да се свързват с мен и да питат дали бих учила децата им да рисуват с молив и с бои.

И така опитах.

И открих, че това ми харесва.

Много.

Освен това ме изненадаха децата, които идват при мен. Те са сръчни, наблюдателни, любознателни и често невероятно активни.

И наистина имат талант.

Понякога дори ме изненадват с това какво успяват да измислят, как разсъждават над картината или как се справят с нещо, което аз самата бих направила съвсем различно.

Постепенно от учителка се превърнах в нещо малко по-различно

В началото, разбира се, аз бях госпожата, а те бяха децата, които идваха при мен на курс по рисуване.

Но с времето тези отношения се промениха.

Децата се връщат. Опознаваме се все по-добре и аз разбирам не само как творят, но и какви са.

Носят ми своите рисунки и малки подаръчета. Идват и ме прегръщат. След ваканцията ми казват, че съм им липсвала.

И в такива моменти осъзнавам, че от нещо, което първоначално трябваше само да запълни свободното време между картините, се е родило нещо съвсем различно.

Нашето малко творческо семейство.

И може би точно това ценя най-много.

„Няма нищо. Хайде да го поправим.“

Още от първия урок се старая да науча децата на едно нещо.

Няма грешно.

Ако нещо не се получи, светът няма да се срути. Боята е попаднала другаде, линията не е там, където трябва, нещо се е размазало или резултатът изведнъж не изглежда така, както си го представяхме?

Няма нищо.

Хайде да го поправим.

В рисуването много неща могат да се променят, да се покрият с нов слой боя или да се използват по съвсем различен начин. А понякога именно от нещо, което първоначално е изглеждало като грешка, накрая се получава най-интересната част от картината.

Не искам децата да се страхуват да направят мазка с четката само защото може да е грешна.

Искам да опитват.

И най-вече да си тръгват с усещането, че са постигнали нещо.

Затова при мен често чуват:

„Колко е красиво.“

„Отлично.“

„Супер!“

„Колко си сръчно.“

Може би това са обикновени думи. Но понякога за едно дете те могат да направят изключително много.

Не е нужно да правиш всичко точно като мен

Разбира се, ги уча на разни неща. Показвам им техники, напътствам ги и понякога държа да изпробват конкретен подход.

Но същевременно не искам десет еднакви рисунки.

Понякога ги оставям да направят всичко по своему. Друг път правим компромис:

„Разбира се, че можеш. Но първо нека опитаме това, което искам да ти покажа.“

И се получава.

Самата аз имам две деца, така че вече знам доста добре, че не е нужно да притискате детето за всичко. Често е достатъчно да намерите начин да го насочите правилно.

Ако наистина не иска да прави нещо, не го принуждавам.

Според мен курсът по рисуване не трябва да е място, където детето деветдесет минути изпълнява заповедите на възрастен.

Трябва да учи, но същевременно и да му е приятно.

А на какво ме научиха децата?

Определено на търпение.

Макар че с две собствени деца вече имах известна подготовка в това отношение. 😄

Но ме научиха и на още нещо.

Да не се страхувам от цветовете.

Понякога децата не разсъждават за тях толкова сложно, колкото ние, възрастните. Просто посягат към цвета, който им харесва. Изпробват съчетания, на които аз самата може би не бих се осмелила.

И често се получава.

В това са вдъхновение за мен.

Уча ги така, както го усещам

Нямам сложна философия, според която да водя курсовете си.

Уча децата така, както го усещам.

Сърдечна съм, наистина обичам децата и искам да се чувстват добре при мен. По реакциите на родителите и на самите деца усещам, че точно този подход работи.

Не искам да бъда просто човек, който стои до масата и проверява дали детето държи четката правилно.

Искам да ги науча на нещо. Искам да напредват в творчеството си.

Но също толкова важно за мен е как се чувстват, докато творят.

Какво бих искала да отнесат със себе си един ден?

Разбира се, ще се радвам да се научат да рисуват с молив и бои.

Но още повече ще се радвам, ако отнесат със себе си и нещо друго.

Удовлетворение от това, което сами са създали.

Приятелство.

Разбиране.

Смелост да опитат нещо.

И най-вече съзнанието, че не всичко трябва да е съвършено и грешката не означава край.

Може би ще я поправим.

Може би ще я покрием с нов слой боя.

А може би от нея накрая ще се получи нещо още по-хубаво, отколкото първоначално сме планирали.

И като погледна назад, всъщност в това има нещо доста забавно.

Първоначално курсовете трябваше само да запълнят периодите, когато около картините настъпи тишина.

Днес без този детски смях, цветовете, рисунките, прегръдките и съвместното ни творчество в ателието ми вече би било прекалено тихо.